Лидерството не е цветя и рози, макар че така изглежда в ежедневната реторика в социалните мрежи или в официалните документи. Хората, които най-добре знаят това, са всъщност самите лидери.
В наши дни да си “просто” изпълнителен директор, ръководител на отдел, отговорник не е престижно. Трябва да се стремиш към това да си лидер, защото иначе звучи плоско, кариеристко и крайно неатрактивно за бъдещите поколения служители. Пардон – таланти! Сякаш “лидер” е статус, с който се сдобиваш отвъд професионалната си визитка. Някога го наричахме просто “Имам страхотен шеф!”.
Беше по-лесно, защото описваше същото, но без концептуални отскоци. Също така, сега е модерно да казваме, че всеки може да бъде лидер и се чудим, защо стажантите идват с изисквания за мениджърски хоризонт с лидерски размах. Или какво да кажем за поредната модерност – “служещият лидер” (от англ. servant leadership), който поставя себе си в услуга на хората, каузите, идеите и се синхронизира с функциите на фасилитатор за колективното благо?
Неотдавна обядвах с моя приятелка, която отговаря за програмите за обучения в компанията, за която работи. Говорим си и докато споделяме актуални новини една за друга, тя ми разказа за плановете за обучения, които изготвя и каква визия има за посоката им. “Само ако можеше да не се занимавам с прилагането им!” – оплака се тя. “Искам да измислям какво трябва да се направи и после друг да го свърши!”.
Дилемата за лидерството!
Не знам защо не е описана в някой учебник по мениджмънт. Бих й дала следното определение за лидерството: субективна илюзия, създадена от подвеждащи убеждения, че функциите ти като лидер изключват пряко ангажиране с действителността, която следва да принадлежи на по-долен клас изпълнители – мениджъри.
Колкото по-модерен става светът ни, толкова по-разпространен е този мит.
Добрият мениджър и “страхотният шеф” обикновено са лидери. Знаем какво означава това…